Живял някога един цар. Той имал трима сина.
Остарял бащата, не виждал вече и си помислил:
„Трябва да разбера кой от моите синове е най-достоен да наследи царството ми“.
Извикал старецът най-големия си син и му рекъл:
— Кажи ми, кое на света е най-сито, кое е най-бързо и кое е най-прекрасно? Искам да те изпитам дали си достоен да царуваш. Ако отговориш, както трябва, ще ти оставя царството си.
А царят имал прекрасен кон. Затова най-големият син му отговорил:
— Няма на света нищо по-сито от вашия кон, по-прекрасно от вашата жена (той говорел за майка си) и по-бързо от вашите хрътки.
— Не, синко, не си достоен да царуваш — рекъл бащата и повикал средния си син.
— Най-прекрасна е моята жена, най-охранен е моят кон, а най-бърза — моята хрътка — отвърнал средният син.
— Не, и ти не си достоен за трона — казал бащата и извикал най-малкия си син.
— Ех, синко, едничката ми надежда е в тебе — и зрението ми трябва да възвърнеш, и гатанките ми да разгадаеш. Кажи ми, кое на света е най-сито, кое е най-прекрасно и кое е най-бързо?
Най-малкият син отговорил:
— Какво може да бъде по-прекрасно от пролетта, по-пълно и по-сито от плодородната есен и кое може да бъде по-бързо от нашия поглед — за миг човешкото око достига и обхваща всичко!
— Наистина само ти си достоен за царството ми — зарадвал се бащата. — Ти ще ми върнеш и изгубеното зрение.
— Добре — казал синът. — Дайте ми само време да помисля. Отишъл момъкът при коня на баща си, а конят го запитал:
— Какво си се замислил? Кажи на баща си да ти поръча седло с девет ремъка, да ти даде най-хубавия си меч и камшик. Възседни ме и ме шибни с камшика така, че за три чифта цървули кожа да ми одереш. И аз ще литна така, че никой няма да разбере във въздуха ли съм полетял, или съм потънал в земята. Където спра, слез и почни да ровиш земята — там ще намериш лекарство за баща си. Само внимавай, грабни го бързо, защото инак ще отлети на небето.
Момъкът изпълнил всичко.
Долетели те до едно място, слязъл момъкът от коня и разровил земята. Изведнъж нещо като снежец излетяло от земята, понесло се към небето и се стопило във въздуха толкова бързо, че момъкът не успял дори да го види добре, а камо ли да го хване.
Конят казал:
— Е, сега чак след една неделя то ще падне обратно, а вместо да чакаме дотогава тук напразно, по-добре да тръгнем. Днес царят на Изтока излиза с войска срещу царя на Запада, иска да го плени; трябва да се намесим и да помогнем на нападнатия.
Взрял се момъкът, гледа — движи се нещо в черен облак прах: войските на източния цар вече настъпвали.
Полетял момъкът на своя кон право сред най-гъстата тълпа.
Конят тъпче с копита, а момъкът сече на две страни с меча си; всички били избити, само царят със съветниците си успял да избяга.
А царят на Запада видял през далекогледа си, че разбитият му враг бяга, и се почудил:
— Кой ли ми направи такава услуга — да изтреби всичките ми врагове?
Момъкът си бил порязал в боя малкия пръст и помолил да кажат на царя да му изпрати нещо да си превърже ръката.
Какво ти изпращане — дотърчали всички, заобиколили го, водят го при царя с големи почести. Поканили го в отделна стая, сложили го на легло да си почине. А коня отвели в конюшнята — разседлали го, изчистили го, наметнали го с покривало и го нахранили със стафиди и бадеми.
Завидели царедворците на момъка, изплашили се да не би той да стане много приближен на царя.
Отишли те и казали на царя:
— Този момък може да намери слонова кост за цял дворец. Заповядайте му да донесе.
Слязъл момъкът на закуска, а царят му казал:
— Изгради ми дворец от слонова кост.
— Дайте ми време да помисля — отговорил момъкът.
Отишъл той и разправил на коня всичко.
— Това не е мъчна работа — рекъл конят. — Нека само царят ти даде сто меха вино, всеки от по тридесет ведра, и повече вълна; ще му построим дворец от слонова кост.
Момъкът казал това на царя. Приготвили му вино и вълна. Тръгнал той за онази страна, където живеят слонове. Пристигнал там. Отпреде му се издигала планина, от която извирали девет студени извора. Те се стичали всички заедно и от тяхната вода пиели слоновете.
Преградил момъкът с една част от вълната пътя на водата и я пуснал да тече в друга посока, а с останалата вълна и с камъни направил бент и излял в него виното.
— Я погледни, лежат ли слоновете, или идват? — попитал конят.
— Идват няколко — отвърнал момъкът.
— Е, тогава скоро ще пристигнат тук — казал конят. Скрили се.
Дошли слоновете на водопой, а вода нямало.
Опитали виното, но то не им се харесало и се отдалечили. Почнала да ги мъчи жажда. Какво да правят?
Постояли, погледали и не издържали. Приближили се отново и почнали да пият вино. Пили, пили, докато всички се напили и се натъркаляли по земята.
— А сега почвай работа с меча — продумал конят. — Режи бивните им.
Взели със себе си, колкото могли, а останалото струпали накуп, за да го приберат следния път.
Докарали те слоновата кост. Царедворците ахнали:
— Не можа да загине там, върна се!
А момъкът започнал да гради дворец — със златни гвоздеи ковял! Царят се радвал, а царедворците отишли при него и му казали:
— Какъв юнак намерихте! Това, което е направил сега, е нищо! Той може да хване цар птица, да я тури в златна клетка и да окачи клетката на стената на двореца. Цял свят ще се възхищава на пеенето й.
