Операция "Озирис" - [7]

Охранителят беше прескочил решетката. Кротала се приземи до него. Още хора тичаха по алеята над храма. Мей­си ускори ход, разблъскайки тълпата в отчаяния си стремеж да се добере до изхода. На портала стояха двама мъже с бе­лите униформи на туристическа полиция, но явно още не бяха уведомени за преследването. Хайде, движение…

Кротала и охранителят се затичаха. Охранителят изкре­щя на полицая и онзи се огледа. Някои от туристите направи­ха същото, спирайки, за да видят причината за суматохата.

Пролуката се разшири. Мейси се възползва и премина през портала, преди някой от полицаите да успее да реаги­ра. В момента, в който единият от тях тръгна след нея, тя вече беше изминала половината разстояние до тъмната алея между най-близките постройки. Тя тичаше сред сен­ките. Достигна до кръстопът и пое надясно, във вътреш­ността на лабиринта. Зад гърба ѝ отекваше тракането на стъпки. Наляво, отново надясно. Дано да не е глуха уличка, дано да не е…

Ниска, тясна пролука в една от стените точно преди пре­сечката. Ръководена от някакъв див инстинкт, Мейси се про­муши през нея. Озова се в малък двор зад някаква къща, сла­бо осветен от прозореца горе. Единственият друг изход беше вратата на самата къща.

Тя се притисна към стената с разширени от страх очи, докато стъпките се приближаваха - после отминаха, заба­вяйки се на пресечката. Дотичаха още мъже. Трак-трак. Кротала. Тя сдържа дъха си. Ако някой от тях забележе­ше пролуката…

Но преследвачите ѝ продължиха нататък, разделяйки се при всяка от алеите. Шумът от стъпките им бързо заглъхна в нощта.

Мейси се свлече, дишайки тежко.

*

Тя остана в двора почти двайсет минути, за да е сигурна, че никой няма да е наблизо, когато изпълзи от дупката си. Алеята беше празна, безмълвна. Мейси се ориентира за мес­тоположението си и навлезе във вътрешността на квартала.

След десетина тревожни минути достигна до малък пло­щад. От едно кафене в далечния край се чуваше приглуше­на музика, но тя се интересуваше само от очуканата жълта кутия на уличния телефон наблизо. Огледа внимателно ули­цата, претършува джобовете си за останали дребни монети, после се обади.

- Мейси? Ти ли си? - Бъркли звучеше дори по-ядосано от преди.

- Да - отвърна тя тихо. - Те смятат да ограбят Залата на летописите! Има друг тунел, копаят…

Той изобщо не я изслуша.

- Мейси, върни се тук и се предай на полицията веднага.

- Какво искате да кажете с това да се предам? Аз не съм…

- Доктор Хамди е съгласен да не повдига обвинение за нападение, но само ако се предадеш и върнеш парчето, кое­то си задигнала.

- Какво парче? - възрази Мейси объркано. - Не съм за­дигала нищо!

- Мейси, доктор Хамди и господин Гамал са те видели да отчупваш парче от Сфинкса! Имаш ли представа колко сериозно е това? Осъждат хора на десет години затвор за много по-маловажни неща! Когато си избягала, само си вло­шила нещата, но ако се върнеш веднага, ще направя каквото мога да успокоя властите…

- Чуйте ме! - извика тя. - Хамди е забъркан в това, как­то и Гамал! Идете и погледнете сам, там има…

- Мейси! - изрева Бъркли. - Върни се при разкопките веднага и се предай! Ако не го направиш, не мога да ти по­могна с нищо. Просто…

Мейси прекъсна връзката, страхът и паниката се върнаха при нея с пълна сила. Какво да направи, по дяволите? Шабан беше изпратил хора да наблюдават хотела. Тя не можеше дори да събере вещите си. Всичко, което имаше, бяха дрехите, с които бе облечена и съдържанието на джобовете ѝ.

Което не беше много. Фотоапаратът, тънка пачка египет­ски банкноти и стотина щатски долара. Поне паспортът и кредитните ѝ карти бяха още в нея - нямаше начин да го ос­тави без надзор в хотелската си стая.

Тя претегли възможностите пред себе си. И да се пре­дадеше, и да я хванеше полицията, Хамди несъмнено щеше да свидетелства срещу нея. А ако хората на Шабан я хванеха…

Тази мисъл накара сърцето ѝ да се разтупти отново. Ис­каха я мъртва, и дори и да напуснеше Египет, щяха да я ча­кат вкъщи, да наблюдават родителите ѝ. Тя не можеше да рискува да ги забърка.

Значи такъв беше планът на Шабан. Ако той успееше, както планираше, да разграби Залата на летописите преди АСН да я отвори, никой нямаше да узнае, че са го направи­ли, защото Бъркли щеше да бъде видян от милиони хора да влиза в камерата на хиляди години. Тя трябваше да преду­преди някого. И щом Бъркли не искаше да я изслуша, тя трябваше да намери някой друг - някой, който беше по-вероятно да ѝ повярва и да убеди останалите да предприемат някакви действия.

Мейси се отдалечи от телефона, несъзнателно поглаж­дайки вързаната си на конска опашка коса… и това ѝ под­сказа една идея.

Тя отново бръкна в джоба си. Освен паспорта ѝ там има­ше и нещо друго: сгънати страници от списание. Когато ги разтвори, оттам ѝ се усмихна привлекателна жена с черве­никава коса, вързана на опашка по същия начин като тази на Мейси.

Доктор Нина Уайлд. Откривателката на Атлантида и на много други неща. Вдъхновението на Мейси, жената, която ѝ беше вдъхнала решителност да дойде тук.

И чиито твърдения бяха невероятни… преди истинност­та им да бъде доказана по впечатляващ начин.