Операция "Озирис" - [22]

- Но откъде са знаели, че ще се срещам с вас?

- Аз да не съм детектив? - Нина забеляза едно такси, което се отдалечаваше по улицата. Двете хукнаха след него и тя започна яростно да размахва ръце. - Такси!

- Такси ли ще хванем? - попита изненадано Мейси.

- Да, освен ако не разполагаш с хеликоптер! - Таксито спря, но не заради тях. На отсрещния тротоар стоеше една добре облечена двойка, мъжът беше протегнал ръка. - Хей, това е нашето такси!

Мъжът хвана дръжката на вратата.

- То спря при нас.

- На нас ни трябва спешно! - Нина стигна до колата и отвори другата задна врата. - Мейси, влизай вътре.

- Какво правиш, по дяволите? - изпищя жената. - Шо­фьор, изхвърлете ги!

- Не искам неприятности - отвърна шофьорът, кльощав мъж със силен бразилски акцент. Той показа глава през про­зореца и рече на Нина: - Спрях да взема господина и дама­та, ясно ли е? Изчакайте следващото…

Прозорецът до вратата на Нина се пръсна на парчета. Шофьорът извика от болка, когато куршумът се заби в ля­вото му рамо и опръска предното стъкло с кръв. Нина рязко се обърна и видя Змийската кожа да излиза от уличката, стиснал пистолет в ръка.

Прицели се…

- Залегни! - изкрещя тя. Мейси се хвърли с вик на задната седалка в таксито, а върху нея се посипаха стъкълцата от улученото задно стъкло.

Нина се просна на асфалта. В ламарината на таксито, точно над главата ѝ, се заби куршум. Още един прозорец се пръсна на парчета, жената запищя истерично. Останалите пешеходци хукнаха да се крият.

Стрелбата спря.

Стрелецът беше въоръжен с револвер, трябваше да презареди.

Нина скочи и отвори вратата на шофьора. Бразилецът се беше свил на седалката и притискаше с ръка раненото си рамо.

- Отмести се на другата седалка, бързо!

Той измърмори нещо на португалски, преди да премине на английски.

- Луда ли си? Простреляха ме!

Нина разкопча предпазния колан и се опита да го избу­та на другата седалка.

- Ще те закараме в болницата - само мръдни нататък!

- Можете да вземете таксито - избъбри добре облече­ният мъж, докато се отдалечаваше, повлякъл след себе си пищящата си придружителка толкова бързо, колкото позво­ляваха високите ѝ токчета.

Мейси надигна глава над облегалката на задната седалка.

- Ох, ох, ох! - извика тя, сочейки с ръка.

- Какво “ох”? - сопна ѝ се Нина, като най-накрая успя да избута слабо противящия се бразилец на съседната седал­ка и зае мястото му. Тя погледна назад и видя причината за паниката на Мейси. Стрелецът беше извадил втори писто­лет. - По дяволите!

Тя превключи на скорост и даде газ.

Гумите изскърцаха, преди да зацепят и таксито да се отлепи от мястото си. Това беше един от последните коли форд краун викториас, които сформираха някогашната так­симетрова флотилия на Ню Йорк, и които постепенно бива­ха изоставяни за сметка на новите, почисти хибридни ав­томобили. Според Нина колата би трябвало отдавна да е из­лязла в пенсия, скоростната ѝ кутия тракаше и скърцаше през цялото време.

Ала в каквото и състояние да се намираше, пак щеше да изпревари тичащ човек.

Но не и куршумите му.

- Наведи се! - Мейси отново залегна на седалката, а в корпуса на таксито се забиха още куршуми. Един профуча над главата ѝ и отскочи от бронираната преграда, разделя­ща предните от задните седалки, като остави белег върху плексигласа.

- Таксито ми! - проплака шьофорът, забравяйки за миг болката в ръката си. Той се надигна със стиснати зъби, сва­ли ръката си от раненото рамо… и включи брояча.

Нина го погледна.

- Шегувате се!

- Няма безплатни курсове! - изсъска той. - Сега ме за­карайте в болницата!

Отзад се разнесе нов звук - не от стрелба, а от скърцане на гуми, когато един голям червен пикап „Додж Рам” под­несе на пътя и спря. Гологлавият мъж се появи от уличката и скочи в него, а стрелецът със сакото от змийска кожа хвърли един поглед към отдалечаващото се такси, прибра празните си оръжия в кобурите и хукна към задната врата на пикапа. С могъщ рев на осемцилиндровия си двигател доджът се впусна в преследване.

Нина изведнъж се сети, че и по-рано е виждала пикапа - пред апартамента си. Преследвачите им бяха разбрали, че Мейси се опитва да се свърже с нея… и я бяха проследили с надеждата, че тя ще ги отведе при плячката им.

- Забрави за болницата - обади се Мейси. - Отиваме в полицията! Къде е най-близкият участък?

- Не знам - отвърна шофьорът. Двете жени го поглед­наха невярващо. - Живея тук само от три седмици!

- Знаете ли къде се намира? - обърна се Мейси към Нина.

- Ами… не.

- Нали казахте, че сте живяла тук!

- Никога не ми се е налагало да ходя там - Ню Йорк не е чак толкова опасен! Обикновено. - Нина изпревари два ав­томобила, които бяха спрели на червен светофар и направи рязък завой на север. - Мисля, че има един на Двайсет и първа улица.

Мейси погледна към уличните знаци.

- Това е чак след десет пресечки! Имате ли телефон? Ще се обадя на 911!

- Да - обади се шофьорът и кимна с глава. - Да, пови­кайте линейка, добра идея!

Трафикът беше ужасен. Като натискаше клаксона, Нина премина в насрещното платно, за да изпревари един боклук­чийски камион, и едва не се блъсна в идващата срещу нея кола. Мейси залитна назад и повлече със себе си счупеното предпазно стъкло.