Операция "Озирис" - [21]

- И без това нямаше да ми повярва. Не му допадам, не­знайно защо. Голяма е мижитурка.

Нина не можа да сдържи сардоничната си усмивка; това явно беше един от проблемите.

- Тогава на полицията. Египтяните приемат много насериозно кражбата на артефакти.

- Не можех да отида в полицията.

- Защо не?

- Ами те… искат да ме арестуват. Смятат, че съм открад­нала парче от Сфинкса и съм ударила доктор Хамди.

- Какво?

- Не съм! - Мейси се замисли за миг. - Добре де, наис­тина ударих доктор Хамди…

Нина се изправи.

- Мисля, че чух достатъчно.

- Не, почакайте, моля ви! - Мейси скочи; в другия край на залата Джоуи също се надигна, гледайки подозрително Нина. - Вижте какво, те ме преследват, те ще ме убият! Трябваше да се махна от Египет!

- Значи затова дойдохте при мен? Защо не разказахте всичко това на АСН?

- Защото нямаше да ме изслушат; смятат ме за крадла. Дойдох при вас, защото… - Лицето ѝ изразяваше горчиво разочарование. - Защото смятах, че ще ми повярвате.

Нина установи с неохота, че съчувства на младата жена. Независимо дали е параноичка или просто жертва на раз­винтеното си въображение, Мейси беше направила всичко, за да се срещне със своята „героиня” - но срещата не беше отговорила на очакванията ѝ.

- Вижте какво - каза тя, - точно в този момент думата ми не се чува в АСН, но това не означава, че няма да ви из­слушат. Разбрахте ли? Все пак там не е пълно с лоши, които се крият по ъглите - така че просто вървете при тях и им разкажете своята гледна точка.

- Предполагам… така ще направя - отвърна обезкура­жено Мейси.

- Не е нужно да отивате веднага. - Нина погледна Джо­уи, който се беше поуспокоил. - Приберете се вкъщи с при­ятеля ви, наспете се и на сутринта идете в АСН. Ще видите, че всичко ще бъде наред.

Мейси не изглеждаше особено убедена в това, но кимна неохотно и тръгна към Джоуи.

Нина отново седна. Реши да ги изчака да си тръгнат, преди сама да напусне кафенето. Срещата определено не оправда очакванията ѝ, но поне беше нещо различно от тъпото вегетиране пред телевизора.

Макар че точно това я очакваше като се прибере в апар­тамента си. Еди сигурно нямаше да се прибере скоро. Тя въздъхна.

Мейси и Джоуи тръгнаха да излизат. Вратата се отвори преди да стигнат до нея.

Тогава Мейси изпищя.

Нина вдигна изненадано глава. На вратата стоеше мъж, облечен със сако от змийска кожа, който гледаше злобно младата жена.

Мейси отскочи назад.

- Това е той! Той е един от тях!

- Здравей отново, малко момиче - процеди през зъби мъжът и усмивката му се разшири, докато се приближава­ше към нея. Стиснал зъби, Джоуи се изправи пред него…

И се строполи на пода, превит на две. Мъжът го беше ударил с юмрук - и месингов бокс - в корема.

Останалите клиенти изпаднаха в шок. Мъжът прекрачи Джоуи, а Мейси притича покрай Нина към дъното на салона.

Той я последва…

- Хей!

Мъжът се обърна към Нина и тя хвърли недокоснатото капучино на Мейси в лицето му. Чашата се удари в брадата му и горещата течност се разплиска навсякъде.

Той се извърна назад, а тя ритна стола към него.

- Мейси! Бягай!

4.

Мейси се стрелна покрай келнерката към вратата зад бара, където се спря колебливо, поглеждайки към охкащия Джоуи.

- Не спирай! - извика Нина, която тичаше след нея. Мейси бутна вратата, следвана от Нина. Управителят се опи­та да ѝ препречи пътя, но се отдръпна назад при вика ѝ: - Не мен, него! Викай ченгетата!

Мъжът със сакото от змийска кожа отблъсна стола встрани. Тя затръшна вратата зад гърба си и установи, че се намира в склад - по рафтовете бяха наредени няколко голе­ми кашона, пълни с пакети кафе. Едно дръпване, и първият кашон се стовари пред вратата.

Мейси стигна до противопожарния изход, отвори вра­тата към задната уличка…

Отнякъде изникна грамадна ръка и я блъсна на пода.

Змийската кожа им беше подготвил капан - отзад ги деб­неше приятелят му.

На съседния рафт имаше няколко големи огнеупорни кани за кафе. Нина грабна едната и хукна към изхода. За гърба ѝ някой здраво ритна вратата. Кашонът се разкъса, но пакетите с кафе абсорбираха удара и ѝ попречиха да се от­вори

Нина стигна до противопожарния изход. Мейси леже­ше по гръб на асфалта, а един подпухнал мъж с бръсната глава се навеждаше да я сграбчи…

Каната за кафе се стовари върху главата му. Той изпъшка изненадано от болка и залитна назад. Нина отново замахна с каната. Този път тя се разби в слепоочието му и по паважа се пръснаха лъскави парчета. Мъжът се свлече до контейнера за отпадъци. Нина протегна ръка на Мейси.

- Хайде, ставай!

Искрено възхищение замени болката и страха в очите на момичето. Мейси протегна ръка и се вкопчи в нея.

- О, Боже! Това беше невероятно!

- Трябва да видиш как действам с каните за запарване на чай. Хайде! - Нина я издърпа, двете прескочиха гологла­вия мъж и хукнаха по уличката.

- Как ли е успял да ме намери? - извика Мейси. - Не съм казвала на никого къде съм, дори на родителите ми! Откъде са разбрали, че съм в Ню Йорк?

- Казала си на Лола - досети се Нина. - Тя сигурно е казала на някого в АСН, те са го споменали пред Бъркли, а той го е съобщил на човека, за когото работят тези момчета. - Двете стигнаха до булеварда.