Операция "Озирис" - [33]

- Точно така.

- Стажантката, издирвана от Египетската полиция за нападение и кражба на антики?

Нина погледна Мейси, която я наблюдаваше напрегнато.

- Мисля, че е била натопена. Причината за снощните събития е, че те се опитаха да я убият, за да не каже на нико­го какво е открила.

Ротшилд отвърна с леден глас:

- Нина, наистина нямам време да слушам параноични-те ти конспиративни теории. Не ми се обаждай повече.

- Поне погледни снимките. Ще ти ги изпратя…

- Не си прави труда. - Ротшилд прекъсна разговора.

- По дяволите! - промърмори Нина. Въпреки това из­прати снимките на електронната ѝ поща, след което отново се обади на Лола.

- Предполагам, че разговорът не е минал добре - каза Лола. - Професор Ротшилд току-що ми каза никога повече да не я свързвам с теб.

- Да, предположих, че така ще стане. Виж, току-що ѝ из­пратих един имейл с няколко прикачени снимки - най-вероятно ще го изтрие без изобщо да ги погледне, но аз ще ги из­пратя и на теб. Можеш ли да ги разпечаташ и да ги оставиш в нейната поща? Наистина е важно тя поне да ги погледне.

- Ще видя какво мога да направя. Хей, видя ли какво стана снощи на Таймс Скуеър?

- Може и да съм чула нещо - отвърна безучастно Нина. - Чао, Лола. - Тя изпрати копие от писмото на Лола, след което се отпусна на стола си. - Боже, чувствам се толкова безсилна. Ако все още работех в АСН, щях за нула време да накарам някой да ги погледне.

- Сигурно можете да направите още нещо - възрази Мейси. - Ако тези мъже се доберат до зодиака, ще разберат как да стигнат до пирамидата на Озирис и ще я оберат - и никой друг няма да разбере, че те са го направили. Тя ще бъде изгубена завинаги! Това ли искате?

- Разбира се, че не - сопна ѝ се Нина. - Но няма какво повече да направя по въпроса! Освен ако не отидем в Еги­пет и не ги хванем на местопрестъплението… - Гласът ѝ секна изведнъж.

Еди познаваше това изражение.

- Не - рече той с предупредителен тон.

- Бихме могли да отидем в Египет.

- Не, не можем.

- Да, можем.

- Нямаме визи.

- Визите ни на представители на ООН все още са ва­лидни.

- Нямаме пари, по дяволите!

- Имаме кредитни карти!

- Които са почти изпразнени!

- Аз имам кредитна карта - обади се Мейси. - Аз ще платя.

Нина изгледа недоверчиво деветнайсетгодишното момиче.

- Сериозно ли говориш?

- Разбира се! Имам огромен кредит!

- Сигурно е много хубаво - промърмори Еди.

Нина продължаваше да се колебае.

- Не знам колко струва полетът до Египет, но няма да е много евтин. Сами ще се оправим.

Той направи гримаса.

- Да бе, ако продадем някой друг бъбрек.

- Няма проблем, мога да си го позволя - каза Мейси. - Е, мама и татко могат, но все тая. Баща ми е пластичен хи­рург, а майка ми е психиатър, богати са. Така или иначе по­криват всичките ми разходи.

- Чакай малко - каза Нина. - Мейси, ти разказа ли за всичко това на родителите си?

Момичето я погледна смутено.

- Всъщност, не. Те дори не знаят, че съм се върнала в Щатите.

Нина я погледна ужасена.

- O, Боже! Как така не си им казала?

- Опитвам се да ги предпазя! Онзи, белязания, каза, че ще изпрати хора да наблюдават дома ми и да подслушват телефоните, за да ме намерят. Ако мама и татко не знаят, че нещо се е объркало, те няма да се притесняват и няма да ме издадат.

- Е, сега вече знаят, че нещо не е наред - каза ѝ Нина. - Дори АСН да не са им казали, че си загазила - което е малко вероятно, - аз трябваше да кажа на полицията, че си била с мен снощи. Те са взели телефона на родителите ти от АСН и са им се обадили.

Мейси пребледня.

- О! Аз… не се сетих за това.

Нина кимна към телефона.

- Обади им се веднага. Кажи им, че си добре.

Момичето вдигна телефона и набра номера.

- Мамо, здравей. Мамо? Мамо, успокой се, добре съм. Да, добре съм, наистина! А, от АСН са се обадили, така ли? - Тя направи физиономия. - Не, въобще не стана така, лъ­жат! - Тя изсумтя нетърпеливо. - Мамо! Не, не мога да се прибера, не още. Ще си дойда при първа възможност, но има нещо, което трябва да направя първо, много е важно. После ще ви разказвам. А, и ако смяташ, че някой ви следи, обади се в полицията, става ли?

Реакцията беше толкова истерично-гръмогласна, че до­ри Нина и Еди я чуха.

- Боже, мамо! Виж какво, наистина съм добре. Пак ще ти се обадя, чуваш ли? Кажи на всички, че ги обичам. Мамо. Мамо! Казах, че ще се обадя. Чао. Чао.

Мейси остави телефона с изнервено и отчаяно израже­ние на лицето.

- Родители! Господи! Понякога са толкова досадни! - После изведнъж се обърна към Нина и я погледна извини­телно. - Ох, извинявай!

Нина я погледна объркана.

- За какво?

- В статията в „Тайм” пишеше, че родителите ти са по­чинали, когато си била на моята възраст, затова не искам да си мислиш, че говоря за всички родители. Сигурна съм, че твоите са били страхотни. Извинявай. - Тя отиде и седна пред лаптопа.

- Ъ-ъ-ъ… добре - отвърна слисаната Нина.

- Съобразителна е, а? - прошепна Еди.

- Да. Двамата ще си паснете идеално.

- Пфу!

- Така - каза Мейси, обръщайки се към тях, - полети до Египет. Каква храна предпочитате, вегетарианска или редовна?

6.

ГИЗА

- Хей, ама тях не ги ли размазаха Трансформърите? - пошегува се Еди.

- Повече няма да ти позволявам да пускаш вкъщи този филм - промърмори Нина, докато се възхищаваше на трите огромни монумента, които се появиха пред тях. Великата пирамида в Гиза беше единственото оцеляло от Седемте чу­деса на древния свят, останалите бяха съсипани от времето и конфликтите, избухнали преди хилядолетия. Една от при­чините за издръжливостта ѝ беше размерът; макар пирами­дата на Хуфу и съседните ѝ, малко по-ниската на Хефрен и значително по-малката - но въпреки това впечатляваща - на Микерин, отдавна да бяха изгубили белите си варовикови покрития, колосалните им, изградени от пясъчник и гранит сърцевини си оставаха непокътнати след повече от четири хиляди и петстотин години.